С годините осъзнах, че има едно умение, което е толкова мощно, че може да промени всичко — не талант, не вдъхновение, а постоянство. Всеки ден. Да върша работата, дори когато не ми се иска.
Преди се оправдавах, че съм по-креативна, когато ме озари вдъхновение. Пишех, когато „ме дърпа“, тренирах, когато „имам настроение“, създавах, когато „усетя порив“. Резултатът? Много идеи, малко завършени неща.
После чух един човек да казва: „Пиша само когато съм мотивиран. Просто съм мотивиран всеки ден в 8 сутринта.“ Това ме разтърси. Не защото не го знаех някъде вътре в себе си, а защото никога не го бях приела за лична дисциплина.
Истината е проста, но нелека — ако чакам вдъхновение, ще съм просто аматьор. А аз искам да бъда професионалист. И не става дума за бясно темпо, изтощение или преработване, а за нещо далеч по-смислено: да превърна важните неща за мен в навик, в приоритет, в практика.
В момента имам ясен график — пиша два пъти седмично. Не винаги ми е лесно, понякога се чудя дали ще изкарам дори абзац, но усещането след това е винаги едно и също: удовлетворение. И никога не съжалявам, че съм седнала да пиша. Същото важи и за тренировките — когато ги правя, дори с нежелание, после благодаря на себе си.
Разликата между професионалистите и аматьорите не е в таланта, а в постоянството. Професионалистът не разчита на вдъхновение, а на практика. На яснота. На ангажираност към себе си. Тя се появява — с желание или без, с енергия или с умора. Просто се появява.
Това, което променя всичко, не са големите цели, а малките действия. Не е „искам да съм писател“, а „днес ще напиша 300 думи“. Не е „искам да съм във форма“, а „днес ще се раздвижа“. Само толкова — и пак, и пак.
Да, има моменти, в които не ми се иска. Но точно тогава избирам: ще остана в зоната на аматьора, или ще направя още една крачка към себе си? Все по-често избирам второто. И след това съм доволна от себе си.
