Преброих си обувките. Не, не съм обущар, нито колекционерка. Просто настъпи онзи момент, когато човек се заглежда в гардероба си и осъзнава, че е натрупал повече, отколкото може да обясни дори на себе си. Честно казано, не очаквах да стигна дотук.
Около двайсет чифта. Повечето – високи токчета, които вече отдавна не ми вършат работа. Да, изглеждат добре на снимки, но в реалния живот са по-скоро инструмент за мъчение, отколкото за комфорт. Като онзи китайски бормашини, дето изгаря на втория винт – изглеждат обещаващо, ала се оказват пълна измама.
Замислих се – защо човек купува обувки, които после не носи? Отговорът е прост – защото емоцията от покупката е по-силна от логиката на избора. В момента на плащане ти се струва, че тези токчета ще променят живота ти. Ще те направят по-уверена, по-елегантна, по-привлекателна. Следващият ден обаче ги слагаш за два часа, притичваш до магазина и вече ги прибираш в кутията, за да не пречат. И така – кръговратът се повтаря.
Проблемът е, че обувките не са просто обувки. Те са символ на статус, на идентичност, на определен начин на живот. Купуваме ги, за да покажем на себе си и на другите, че можем да си го позволим, че сме модерни, че сме в крак с времето. Но зад всичко това стои едно голямо „но“. Не носим 90% от нещата, които притежаваме. Те просто заемат място – в гардероба, в съзнанието ни и в банковите ни сметки.
Направих ревизия. Изхвърлих половината. Подредих останалите по цвят и удобство. Останах само с онези, които наистина нося – кецове за разходки, ботуши за дъжд, няколко чифта токчета за специални случаи. И се оказа, че ми е достатъчно. По-малко вещи, повече свобода.
Истинският избор винаги излиза скъпо – не в евро, а в време, място и внимание. Добре е понякога да си го припомняме, докато се лутаме из витрините.
