Сутринта се мъчех да се измъкна от софийската кал. Точно тогава в лентата ми изскочи поредната статия за „психологическо благополучие“ с примамливото заглавие: „Внимавай, за да не се подхлъзнеш“.
Пред мен една жена с безупречно бежово палто пресичаше улицата така, сякаш всяка крачка криеше опасност. Не вървеше спокойно, а внимателно заобикаляше всяка локва, всяко камъче и всяка неравност, сякаш целта не беше да стигне от точка А до точка Б, а да избегне всякакъв риск. Погледът ѝ не се спираше върху хората или града около нея – беше вперен единствено в земята, в търсене на следващото препятствие. Излъчваше не любопитство, а постоянна предпазливост, сякаш най-малкото отклонение от планираната траектория можеше да обърка целия ѝ ден.
Това са същите хора, които винаги имат „сигурно решение“ под ръка. Те ти предлагат стабилния, предсказуемия вариант, без сами да са рискували нищо по-опасно от мократа плочка пред щанда за кисело мляко. В експертизата им има нещо отвратително – тя се крепи на пълна липса на опит. Те не ти дават съвет, те ти предлагат предсказуемост, защото самият процес на опит ги плаши. Техните препоръки са като обувки с дебела, груба подметка – ще те предпазят от всяко камъче, но ще те превърнат в безличен, нечувстващ обект, който просто се движи през пространството, без да го усеща.
Спомням си първия път, когато реших да обявя война на гравитацията с едни екстремни, тънки токчета – по-скоро архитектурен елемент, отколкото обувка. Около мен веднага се надигна хорът: „Няма да издържиш“, „Ще се подхлъзнеш“, „Защо не сложиш маратонки?“. Това бяха гласове, пълни с грижа, но и с липса на разбиране. Те не знаеха, че истинският контрол не идва от избягването на риска, а от способността да го управляваш. Спомням си как всяка мускулна нишка на глезена ми се напрегна, за да улови баланса, докато подметката се бореше с всяка пукнатина в тротоара. Когато стъпваш върху неравната калдъръмена настилка на старата част на града, усещането е физическо, почти болезнено – но е твое. То е резултат от твое действие, а не от чуждо, стерилно предупреждение.
В икономически план, тази мания по безопасност е златен бизнес. Продават се „сигурни“ решения, „защитени“ алгоритми, продукти, които няма да те изненадат. Но в този процес губим текстурата на живота. Ако винаги избираш най-безопасния път, ще стигнеш до същата дестинация като всички останали – в една прекалено подсигурена, но изключително скучна зона. Истинският опит не е в следването на инструкциите за правилно ходене, а в момента, в който се подхлъзнеш, изгубиш равновесие и се наложи да намериш нов център на тежестта.
Видях онази жена пак – този път се опитваше да заобиколи една малка локва. Беше толкова фокусирана върху това да не се изцапа, че напълно пропусна отражението на неона в мокрия асфалт. Беше суха, чиста и празна.
Тази жена в безупречното палто ме върна към една моя колежка – толкова се пазеше от грешки, че не посмя да излезе извън рамките на утвърденото и пропусна шанс за огромна печалба. После дълго мислех как понякога сигурността не е просто цел, а и пречка за истинския успех.
Много точно уцелваш образа. Аз самият се хващам, че понякога гледам повече под краката си, отколкото накъде вървя. Примерно, когато бързам за среща и се опитвам да избегна всички дупки по тротоара, вместо да се насладя на разходката. Това после води до нервност и усещане, че не съм стигнал никъде, въпреки че съм изминал разстоянието. Затова понякога си давам сметка, че е по-добре да приема, че ще има малки спънки, отколкото да се превърна в човек, който не вдига поглед от земята.
Тази жена в бежовото палто ми напомня на един колега от университета, който винаги е бил ужасно предпазлив – никога не поема никакви рискове, нито в ученето, нито в общуването. И накрая се оказваше, че точно защото не е опитал нищо ново, изобщо не разбира материята, която уж учи. Страхът го парализираше, вместо да го предпази.
Много точно описание на онзи тип хора, които минават през живота със смъкнати очи – като жената в бежовото палто, която не вдига глава дори да поздрави. Аз лично се опитвам да вървя точно обратното – да гледам хората, да се усмихвам, да се наслаждавам на деня, дори и в калта. Защото иначе рискувам да пропусна цялата красота около мен.