Сутринта се мъчех да се измъкна от софийската кал. Точно тогава в лентата ми изскочи поредната статия за „психологическо благополучие“ с примамливото заглавие: „Внимавай, за да не се подхлъзнеш“.
Пред мен една жена с безупречно бежово палто пресичаше улицата така, сякаш всяка крачка криеше опасност. Не вървеше спокойно, а внимателно заобикаляше всяка локва, всяко камъче и всяка неравност, сякаш целта не беше да стигне от точка А до точка Б, а да избегне всякакъв риск. Погледът ѝ не се спираше върху хората или града около нея – беше вперен единствено в земята, в търсене на следващото препятствие. Излъчваше не любопитство, а постоянна предпазливост, сякаш най-малкото отклонение от планираната траектория можеше да обърка целия ѝ ден.
Това са същите хора, които винаги имат „сигурно решение“ под ръка. Те ти предлагат стабилния, предсказуемия вариант, без сами да са рискували нищо по-опасно от мократа плочка пред щанда за кисело мляко. В експертизата им има нещо отвратително – тя се крепи на пълна липса на опит. Те не ти дават съвет, те ти предлагат предсказуемост, защото самият процес на опит ги плаши. Техните препоръки са като обувки с дебела, груба подметка – ще те предпазят от всяко камъче, но ще те превърнат в безличен, нечувстващ обект, който просто се движи през пространството, без да го усеща.
Спомням си първия път, когато реших да обявя война на гравитацията с едни екстремни, тънки токчета – по-скоро архитектурен елемент, отколкото обувка. Около мен веднага се надигна хорът: „Няма да издържиш“, „Ще се подхлъзнеш“, „Защо не сложиш маратонки?“. Това бяха гласове, пълни с грижа, но и с липса на разбиране. Те не знаеха, че истинският контрол не идва от избягването на риска, а от способността да го управляваш. Спомням си как всяка мускулна нишка на глезена ми се напрегна, за да улови баланса, докато подметката се бореше с всяка пукнатина в тротоара. Когато стъпваш върху неравната калдъръмена настилка на старата част на града, усещането е физическо, почти болезнено – но е твое. То е резултат от твое действие, а не от чуждо, стерилно предупреждение.
В икономически план, тази мания по безопасност е златен бизнес. Продават се „сигурни“ решения, „защитени“ алгоритми, продукти, които няма да те изненадат. Но в този процес губим текстурата на живота. Ако винаги избираш най-безопасния път, ще стигнеш до същата дестинация като всички останали – в една прекалено подсигурена, но изключително скучна зона. Истинският опит не е в следването на инструкциите за правилно ходене, а в момента, в който се подхлъзнеш, изгубиш равновесие и се наложи да намериш нов център на тежестта.
Видях онази жена пак – този път се опитваше да заобиколи една малка локва. Беше толкова фокусирана върху това да не се изцапа, че напълно пропусна отражението на неона в мокрия асфалт. Беше суха, чиста и празна.
Тази жена в безупречното палто ме върна към една моя колежка – толкова се пазеше от грешки, че не посмя да излезе извън рамките на утвърденото и пропусна шанс за огромна печалба. После дълго мислех как понякога сигурността не е просто цел, а и пречка за истинския успех.
Много точно уцелваш образа. Аз самият се хващам, че понякога гледам повече под краката си, отколкото накъде вървя. Примерно, когато бързам за среща и се опитвам да избегна всички дупки по тротоара, вместо да се насладя на разходката. Това после води до нервност и усещане, че не съм стигнал никъде, въпреки че съм изминал разстоянието. Затова понякога си давам сметка, че е по-добре да приема, че ще има малки спънки, отколкото да се превърна в човек, който не вдига поглед от земята.
Тази жена в бежовото палто ми напомня на един колега от университета, който винаги е бил ужасно предпазлив – никога не поема никакви рискове, нито в ученето, нито в общуването. И накрая се оказваше, че точно защото не е опитал нищо ново, изобщо не разбира материята, която уж учи. Страхът го парализираше, вместо да го предпази.