Сутринта се мъчех да се измъкна от софийската кал. Точно тогава ми изскочи в лентата поредната статия за „психологическо благополучие“, с примамливото заглавие „Внимавай, за да не се подхмуриш“. Гледах една жена, обвита в безупречно бежово палто, която пресичаше улицата като че ли под асфалта се крие геоложка разломна линия. Тя не вървеше – тя изпълняваше план за избягване на всяко непредсказуемо събитие. Очите ѝ бяха празни, лишени от любопитство, пълни единствено със сух, пресметлив страх от всяка неравност, всяко петно от дъжда, всяко камъче, което може да наруши стерилната ѝ траектория.
Това са същите хора, които винаги имат „сигурно решение“ под ръка. Те ти предлагат стабилния, предсказуемия вариант, без сами да са рискували нищо по-опасно от мократа плочка пред щанда за кисело мляко. В експертизата им има нещо отвратително – тя се крепи на пълна липса на опит. Те не ти дават съвет, те ти предлагат предсказуемост, защото самият процес на опит ги плаши. Техните препоръки са като обувки с дебела, груба подметка – ще те предпазят от всяко камъче, но ще те превърнат в безличен, нечувстващ обект, който просто се движи през пространството, без да го усеща.
Спомням си първия път, когато реших да обяя война на гравитацията с едни екстремни, тънки токчета – по-скоро архитектурен елемент, отколкото обувка. Около мен веднага се надигна хорът: „Няма да издържиш“, „Ще се подхлъзнеш“, „Защо не сложиш маратонки?“. Това бяха гласове, пълни с грижа, но и с липса на разбиране. Те не знаеха, че истинският контрол не идва от избягването на риска, а от способността да го управляваш. Спомням си как всяка мускулна нишка на глезена ми се напрегна, за да улови баланса, докато подметката се бореше с всяка пукнатина в тротоара. Когато стъпваш върху неравната калдъръмена настилка на старата част на града, усещането е физическо, почти болезнено – но е твое. То е резултат от твое действие, а не от чуждо, стерилно предупреждение.
В икономически план, тази мания по безопасност е златен бизнес. Продават се „сигурни“ решения, „защитени“ алгоритми, продукти, които няма да те изненадат. Но в този процес губим текстурата на живота. Ако винаги избираш най-безопасния път, ще стигнеш до същата дестинация като всички останали – в една прекалено подсигурена, но изключително скучна зона. Истинският опит не е в следването на инструкциите за правилно ходене, а в момента, в който се подхлъзнеш, изгубиш равновесие и се наложи да намериш нов център на тежестта.
Видях онази жена пак – този път се опитваше да заобиколи една малка локва. Беше толкова фокусирана върху това да не се изцапа, че напълно пропусна отражението на неона в мокрия асфалт. Беше суха, чиста и празна.
